www.gapVizia.org


 
Сърджан Драгоевич беше един от Режисьорите във фокус от програмата на 9 международен София Филм Фест. Успях да гледам 2 от четирите му филма, които бяха прожектирани: “Рани” (1998) и най-новият – “Не сме ангели 2” (2004) и то в тази последователност. Вторият филм не е никак лош, но няма нищо общо с изумителната провокация към емоциите на “Рани”.
“Не сме ангели 2” е една талантливо разказана и заснета комерсиална комедия, пълна с популярния стил смешки, концентрирани около темите: тийнейджърите и секса; родителите, децата и недоразуменията около порасването. Хубаво беше, че познатата развлекателна структура на филма бе разнообразена от колоритния сръбски манталитет на героите.
Докато гледах “Рани” обаче, повече се смях, нищо че ми беше тъжно. В историята на две деца, които направо се разбиха окончателно от падане надолу към тоталната гадост, съществуваща в света ни на Балканите, наистина имаше чуство за хумор и много сарказъм. Присяда ти, естествено. Анти-герои до един в обстановката на тежки социални конфликти и война се опитваха да издържат живота. Този филм е игрален и фикция, но би могъл да занимава антрополозите в бъдеще по темата бивша Югославия.
 “ЕВРОПЕЙСКОТО КИНО ЗДРАВАТА Е ЗАГАЗИЛО”  
  Разговор със Сърджан Драгоевич  

 Геника Григорова и Олег Константинов 
 Публикувано на 15/03/05 
Сърджан Драгоевич е сръбски режисьор и поет, роден в Белград през 1963 г. Завършил е психология (1987) и кино и ТВ режисура (1992). Дебютира в телевизията през 1991 г. с новела по Чарлс Буковски, а в киното – година по-късно с комедията “Не сме ангели” (награда на ФИПРЕССИ за най-добър югославски филм и Гранд При от фестивала в Умбриа, Италия), придобила култов статус за тогавашното младо поколение. Следващият му проект “Хубаво село, хубаво гори” (1996) е първият филм, посветен на войната в Босна. Това е и първият пълнометражен филм в историята на киното, заснет в реална военна ситуация. Филмът обира големите награди на не един и два фестивала – Сао Паоло, Д’Анже, Москва, Минеаполис, Солун и др. Следва “Рани”(1998), критикуващ пряко режима на Слободан Милошевич и съответно чевръстно спрян за разпространение в страната. Последният му филм е съвсем пресен – излиза на екран в началото на тази година и се нарича “Не сме ангели 2”. Автор е и на три поетични книги, донесли му най-голямата награда в тази област в бивша Югославия. Сърджан Драгоевич имаше повече от специфична роля при гостуването си на 9. МСФФ – предстедател на международното жури.
Вярно ли е според теб, че комедиите не са добре приети по фестивалите?
Общо взето е така, защото критиката класифицира комедията като второразрядно киноизкуство, което не е честно спрямо жанра. Да накараш хората да се засмеят е трудна задача, която изисква сериозни умения. Мисля, че е много по-лесно да режисираш артистично, потънал в абстракцията “чисто изкуство” – често работата ти просто не подлежи на обективна дискусия. Аз съм много горд със себе си, че притежавам чувство за хумор, особено предвид средата на съвременния свят. Наистина обичам комедията и очевидно публиката споделя хубавото усещане с мен. Първият ми филм “Не сме ангели” е комедия, вторият и третият - “Хубаво село, хубаво гори” и “Рани” – бих определил като трагикомедии, а най-новият - “Не сме ангели 2” - отново е една много смешна комедия.
Чух, че настоящият ти проект не е в този жанр...
Работя върху сценарий за политически трилър по романа на Джулиън Барнс “Тhe Porcupine” (издаден у нас под името “Бодливо свинче”). Авторът на книгата е живял една година в България, следейки процеса срещу Тодор Живков. Това ще бъде френско-българо-сръбска копродукция – един тежък филм за комунизма, демокрацията и капитализма, за двама души в опасност, за президент и държавен прокурор. Част от филма ще заснемем тук, в София, а останалата част – в Белград.
Как се роди идеята за първия ти филм – “Не сме ангели”?
Написах сценария, докато бях във Филмовата академия. Беше предвиден за телевизионнен сериал. Ангелът и дяволът не съществуваха тогава. Ситуациите бяха реалистични и директни – един човек научава, че ще има дете, приема да се ожени, намира си работа и т.н. Всеки от нас познава тази история - момента, в който преставаш да бъдеш тийнейджър и идват въпросите и разочарованието от тежкия живот на възрастния човек. По онова време Югославия се разпадаше, бяха времена на тотална криза. От телевизията отказаха сериала, защото това беше първия ми проект изобщо. Спомням си, че изхвърлих всички готови серии. Използвах материал само от първата и започнах нов сценарий. Добавих Ангел и дявол и го превърнах в игрален филм, с който да се дипломирам. Първи го гледаха преподавателите от Академията, трябваше да го обсъждам с тях и да го защитя, което не беше лесна работа. После “Не сме ангели” беше прожектиран на националния филмов фестивал, влезе в разпространителската мрежа на страната и спечели награда за най-добър филм още същата година. Превърна се в най-големия боксофис хит. Сега е култов филм.
Като сравняваш процеса около заснемането на трагикомедията “Рани”, както сам го определи и на чистата комедия “Не сме ангели 2”, кой ти се стори по-изтощителен?
Всеки филм изтощава. Ако някой режисьор каже: “О, работата беше фантастично преживяване, всички много се забавлявахме!”, сигурно ще се окаже, че филмът не е толкова добър, защото добрият филм винаги изисква много работа. Тежко е, независимо от това, че наистина се забавлявам, докато работя. Филмът изсмуква цялата ти енергия. Обикновено снимам дълго – между 11 и 12 седмици. За “Не сме ангели 2”, който продуцирах сам, бях предвидил 8 седмици снимачен период. Не можах да се справя със срока и се наложи да вложа още 200 000 евро за допълнителните три седмици до завършването на филма.
Имах предвид по-скоро емоционалното изтощение...
Не знам. Особено е - уж си много щастлив, а през цялото време ти е тежко и трудно. В това е проблемът на всеки режисьор. Мисля, че правенето на кино до голяма степен е проява на мазохизъм, най-лошата професия, която можеш да избереш. Ако сега бяхме в комунистическо време, бих предпочел да работя за тайните служби, да стана шпионин (смях). Но киното наред с трудностите, носи голямо удовлетворение. Просто не можеш да снимаш в “стерилни” обстоятелства, без никакви пречки. Да вземем повечето западноевропейски филми днес – милионни субсидии от всевъзможни фондове, но добри резултати – все по-рядко.
Когато правеше “Хубаво село, хубаво гори” и “Рани”, вярваше ли, че филмите ще бъдат успешно разпространявани в различни страни по света или мислеше преди всичко за публиката от региона?
Никога не мисля за това. “Хубаво село, хубаво гори” имаше най-голям боксофис успех за чуждестранен филм в Австралия – 250 000 продадени билета. Но как можеш да предположиш, че някой в Австралия ще гледа филма ти. Поставил съм си за цел да реализирам печалба от 1 милион евро за компанията си с “Не сме ангели 2”. Така ще мога да си позволя работа върху арт проекти в бъдеще. Може би няма да спечеля милион наистина, но 500-600 хиляди също ще бъдат добър старт. По отношение на “Хубаво село, хубаво гори”, аз си обяснявам по-големия му успех с факта, че в края е заложено усещането за катарзис – то провокира доста сълзи в очите на зрителите и те в крайна сметка се чувстват по-добре. Докато при “Рани” не исках никакъв катарзис, а камък в гърлото след края на филма. Трябваше да излея гнева си – вече осем години живеех в собствената си страна в ситуация на повсеместен глад, малодушие, мизерия, криминалност и загуба на каквато и да е било надежда за промяна. “Рани”, както неведнъж съм казвал, се появи доста рано, липсваше му времева дистанция. Днес хората изобщо не искат да си спомнят онзи период и това ужасно...
Колегата ти Радивое Андрич преди време разпалено разаказваше за един доста интересен твой проект - “Свети Георги убива змея”. Какво се случи с него?
Според мен “Свети Георги убива змея” е най-добрата пиеса, писана на сръбски език през целия 20 век. Все още се надявам да я филмираме. Бюджетът възлиза на 4 милиона евро - военната драма за Първата световна война си е скъпо начинание. В случая просто не можем да започнем да снимаме без държавни субсидии, а такива в момента за съжаление няма. Може би ще се наложи да направя още 2-3 комерсиални филма и да самофинансирам този проект.
Като говорим за кино и пари, авантюрата с “Miramax” помогна ли ти по някакъв начин все пак?
Това е отегчителна история. Отначало бях за кратко в Ню Йорк, който много ми хареса – нещо като “високобюджетен” Белград. Хората са същите – луди, атмосферата по улиците – и тя в този дух. После, обаче, прекарах две години в Лос Анджелис, разработвайки проекти за “Мiramax”. Градът от една страна е доста удобен за живеене – например много приятно е да отидеш на плажа през декември, а от друга страна, те скапва като европеец – трябва да се качиш на колата, за да стигнеш място, където можеш да се поразходиш. Напомня ми малко на един роман на Исак Асимов, където хората можеха да си общуват само чрез видеофон. Реалните факти са следните - общо съм предложил около 22 сценария. Нищо не харесаха. Съответно шефовете от “Miramax” се опитваха да ми пробутват по четири боклука на година, които пък аз отказвах. Цената на целия този абсурд, беше тлъстият чек с ушите на Мики Маус, отпечатани отгоре, който получавах всеки месец редовно – по този нелеп начин изчлеждаха чековете на компанията. Имах голяма къща с басейн и джакузи, а останалото беше пълна скука.
Американски пари и нищо друго, така ли?
Да.
И все пак е странно – сръбски режисьор отива да работи в Америка. Защо изобщо се съгласи?
Мотивите бяха два. Основният беше мисълта, че в родината си няма да мога да работя, докато режима на Милошевич не падне, а тогава никой все пак нямаше точна представа кога това най-сетне ще се случи. Другото беше примамливата покана от “Miramax” като възможност за правене на кино. Подписах нещо, което се нарича “first look deal”, т.е. не бях обвързан тотално с тях и това ме привлече. Имах уговорката, че ако измисля нещо, което не им допада, съм свободен да го предложа където поискам. В същото време те се задължаваха да ми предоставят материал – истории, книги, сценарии и най-вече интересни филми, на които може да се направи римейк. Почувствах се изключителен - един от малцината сърби, успели да измамят нашия “малък фюрер”. В крайна сметка получих поредния житейски урок. Холивуд, в който аз се озовах нямаше много общи черти с онзи Холивуд, в който работят Форман, Пасер и Кончаловски. Тогава на мода е борбата срещу насилието, “оцветена”, разбира се, с многобройните звезди, които се мотаят из филмите. Все пак филми като “Да бъдеш Джон Малкович” и “Американски прелести”, които разчупваха по някакъв начин холивудския стереотип, ми вдъхваха някаква надежда, че границите между авторско и комерсиално кино постепенно ще изтъняват. Така или иначе, авторът винаги е хванат за гушата – я от продуцента, я от “комисията за морала”, я от застрахователното дружество и т.н.
Добре, а как възприемаш независимото кино на Европа? Има ли някакви закономерности изобщо, според теб?
Мисля, че европейските филми са пълна глупост, но повечето от американските също са такива. Във всеки филм, най-важен е комуникативният потенциал и затова ми се струва, че европейското кино здравата е загазило. Повечето от режисьорите в Европа отказват да комуникират. Авторите са станали изключително претенциозни. Ако сравниш техните филми с тези от 50-те или 70-те, например с тези на Трюфо, Фелини и т.н., не можеш да не забележиш, че по-старите филми комуникират с публиката и съвсем естествено имат страхотни резултати в продажбата на билети за Европа. Сега си имаме Тео Ангелопулос, който продължава да получава награди по фестивалите, а никой не го гледа.
Впечтланията ти от този фестивал?
Организацията е на страхотно ниво, а хората наистина са много приятни и се държат изключително топло с всеки. Но трябва да призная, че не съм голям фен на фестивалите. В повечето от тях малко или много се е вселил духа на феодализма - киното е доста демократично изкуство, а ето идва фестивалът, който го подчинава на царските особи и благородниците. Това е голяма грешка. Аз се опитвам да правя кино за обикновените хора и за царските особи. За всички. Затова филмите ми са комуникативни. “Не сме англи 2” има 600 000 зрители за 6 седмици. “Хубаво село, хубаво гори” – 800 000, “Рани” – 500 000.
Все пак, гледайки всички тези филми на млади режисьори, в голямата си част европейци, мислиш ли, че нещо се променя в киното?
Всъщност, не. Жалко е, че тенденцията в европейското кино филмите да са некомуникативни, остава. В отговор публиката губи интерес и не можем да я обвиняваме, защото вината е в нас. Това, което трябва да научим от американското кино е умението, занаятчийската сръчност в правенето на филми. Това умение на американците можем да комбинираме с нашите идеи. Можем и трябва да съчатаем склоността си да избираме разнообразни тежки теми с призванието да ги направим привлекателни за хората. Дори и най-сериозните филми, трябва да бъдат привлекателни за публиката, а не да я отблъскват.
 

BG     US

Начало   За нас   Контакти   Криейтив   Посети сайт   PR/Bulgaria