www.gapVizia.org


 
9 Международен София Филм Фест, 2005
Домът на киното се напълни с ентусиазъм и много хора, очарователно развълнувани от повода - среща с босненския режисьор Радивое Андрич или Раша и новия му филм “Когато порасна, ще стана кенгуру”.
Радивое има забележителен брой фенове в България, въпреки че негови филми са прожектирани в страната единствено в рамките на София Филм Фест предишни години.

“Когато порасна, ще стана кенгуру” е своеобразно продължение на “Гръмотевици”(Munje), който е любим за българската публика. Новият филм на Раша отново изобилства с комични ситуации и симпатични герои. В него обаче оптимистичният тон не е така приповдигнат. Сам Радивое сподели, че филмът е по-сериозен и по-тъжен от предишния, защото е сниман в по-тежки за страната времена.
“Когато порасна, ще стана кенгуру” е за поколението, на което преходът е отнел чувството за ориентация в бъдещето. То застава пред отиващата си младост и си задава въпроса какво е постигнато и какво предстои.
Радивое Андрич е роден през 1967 г. в Сараево. Завършва "Кино и телевизионна режисура" при Сърджан Каранович в Белградската филмова академия. Работил е като асистент режисьор в над десет продукции. По време на протестите срещу Милошевич в Белград (1997-98) снима няколко документални филма, продуцирани от опозиционното радио "Б-92". В киното дебютира през 1998 с комедията "Три палми за два пънка и едно маце". На шестия София Филм Фест Радивое Андрич представи новия си филм "Светкавици" (2001), с който спечели българската публика. Работи с режисьора Денис Куейд за филма "Спасителят" с участието на Настася Кински. Той снима един от епизодите във филма на езеро в Черна Гора. Работи и с Любиша Самарджич.
 Геника Григорова 
 Публикувано на 12/03/05 
 
Защо избрахте това странно заглавие за филма си? Героят футболист в английски отбор и всеобщ фаворит е с прякор Кенгуру. Има ли намек към младите хора от пост-социалистическите страни, че по-добрата перспектива за реализация е в чужбина?
Не.
Изборът на това заглавие не е кратка история. Спорихме още в
началото, когато обмисляхме сценария и към края на снимките заглавията бяха около 30. Щом приключихме с изваждането на копието и трябваше да довършим надписите, просто беше наложително да се спрем на нещо. Тогава единият от продуцентите прочете във вестника : “Когато порасна, искам да бъда Дивац”. Дивац е името на един доста известен сръбски баскетболист, който играе в NBA, Сакременто. Тъй като продуцентът ни е запален по този спорт, възликна: “Ето това е много хубаво заглавие. Може би не точно Дивац, но Кенгуру…” После гласувахме предложението. Това заглавие е резултат от демократичен избор. Въпреки че не е любимото ми, е добро.
А кое е любимото ви заглавие за филма?
Трудно е да бъде преведено. Нещо като – На три ъгъла. Имаме три истории, а и ситуациите напомнят чувството, когато се свиваш в някой ъгъл, защото не се чувстваш добре, пушиш и нищо не правиш.
“Когато порасна, ще стана кенгуру” също улавя идеята на филма, защото в Сърбия, както и в повечето екс-социалистически страни, хората не се движат, те са заклещени в това, нищо да не правят. Виждат, че на запад всичко е наред, а на изток – почти нищо, нямат устрема и силата нещо да променят. Заглавието им казва: Хей, ние не просто трябва да тръгнем, да вървим на някъде, ние трябва да побегнем като кенгуру и да направим нещо!
Имам чувството, че изпитваш нещо специално към спортистите. Във филма ти “Гръмотевици” също има ключов герой, който е футболист.
Струва ми се интересно, че такава малка страна като Сърбия има страхотни позиции в световните спортни класации за дисциплините на групови спортове: баскетбол, волейбол, водна топка. Всички в страната са влюбени в спорта заради успеха на спортистите ни. Аз също.
Казват, че точно спортът най-умело “замества” войната, защото хората не изпитват нужда от конфликт на бойното поле, когато могат да се съревновават на игрищата.
Не просто спортът, а настроението около играта, замества нуждата да воюваш. Когато отидеш на стадиона, може би се биеш с феновете на противниковия отбор, а може би – не, но когато борбата между състезателите започне, в тяхната игра цялата ти агресия излиза навън, насилието се изпарява от тялото и съзнанието ти. После се прибираш вкъщи освободен и не пребиваш жена си или сестра си, или някой друг, не тръгваш да търсиш войни и битки. Мисля, че агресията е хубаво нещо, когато е свързана със спорта…(смее се)
Младите хора в България споделят, че харесват филмите ти, защото са им страшно познати ситуациите, в които героите са поставени. Казват, че като ги гледат отстрани, започват да се чувстват по-добре. Какво мислиш за това?
Интересно. Мисля, че когато видиш някой на екрана, който ти напомня теб самия, докато стоиш безучастно пред проблема какво да направиш с живота си, би било хубаво, ако си кажеш: Наистина е време да направя нещо.
Опитваш ли се да убедиш хората да направят нещо.
Бих искал. Но един филм и вдъхновението, което той носи, никога не са достатъчни да те накарат да направиш промяна, ако сам не упражниш малко натиск върху себе си в подходящия момент на вдъхновение. Струва ми се, че моят живот е подходящ пример. Правенето на кино ме вдъхнови преди 17 години и започнах да работя в екипи на различни продукции - сервирах кафе на режисьора. След два, три филма станах седми асистент-режисьор, после шести, пети, и т.н. Накрая самият аз станах режисьор. Просто трябва да се опитва. После трябва да опиташ да не се умориш от това да опитваш и някой ден, може би ще успееш. Не бива да си обсебен от очакването за големия успех, защото тогава той обикновено не идва. Начинът, по който вървиш, е важното нещо, а не къде искаш да отидеш. Това е твоят, собствен път.
Беше ли на срещата с Питър Грийнауей – Грийнауей LIVE (проведена в рамките на Международения София Филм Фест 2005 – б. а.). Той определено има особен, личен път в правенето на филми.
Не, не бях.
Там, той каза, че киното, което познаваме от киносалоните е мъртво, защото според статистиките кинозалите посещават само 5 на сто от зрителите, откато е създадено дистанционното управление. Като гледах “Когато порасна, ще стана кенгуру” усетих, че твоето отношение към кинозалата е доста романтично. Тя във филма ти бе почти празна. Мислиш ли, че киносалонът е отживелица?
Не, не мисля. Огромна разлика има между това да гледаш филм, седнал в собствената си всекидневна, и това да отидеш на кино, да влезеш в света на големия екран. Само тогава позволяваш на случващото се пред очите ти да стигне дълбоко в съзнанието ти, да те ръзвълнува истински. В тъмното, заобиколен от силния звук, ставаш част от филма, избираш да влезеш в неговия свят и да го почувстваш.
Може би мислиш така, както и аз, между другото, защото и двамата сме от Балканите – един доста емоционален регион. А може и да е така, защото сме от пост-социалистическия свят. Грийнауей каза още, че кинопрожекциите, с които хората са свикнали, са забавление за пролетариата, в което всички, заключени в тъмното, са принудени да гледат едно и също нещо по едно и също време.
Питър Грийнауей е арт-човек, аз не съм. Аз съм човек, който забавлява хората, защото живея в тъжна страна. Моята цел е просто да накарам хората да се засмеят. Това е терапия. Искам да бъда терапевт. Питър Грийнауей е от щастлива страна и може да бъде арт-човек. Аз не бих могъл.

  "Когато порасна, 
 ще стана кенгуру"  

www.kengur.b92.net

BG     US

Начало   За нас   Контакти   Криейтив   Посети сайт   PR/Bulgaria